A A A

Споделен опит



ДОБРИ ПЕДАГОГИЧЕСКИ ПРАКТИКИ от 2 3 С О У “Ф Р Е Д Е Р И К Ж О Л И О – К Ю Р И”



София – 1505; бул. Ситняково №21
Тел./факс: 944 27 81; тел: 944 35 88, 944 11 21
E-mail: lycee23@abv.bg;
site: http://23sou.info


 

Като преподавател и родител приветствам проекта „Училище без насилие”!

Неговата реализация е изключително важна, защото в училището се оглеждат всички социални, нравствени, културни и етнически проблеми на нашето общество. Тук, като през невидима лупа, те не само стават крещящо очевидни, но често прерастват в конфликти, засягащи както преките участници – децата, така и техните учители и родителите. В училище се събират деца, които пренасят от семействата си различни модели на поведение, имат своите личностни особености. Те прекарват по-голямата част от деня заедно и влизат в определени отношения помежду си. Често ние – учителите – се изненадваме от проявите на тормоз и агресия в училище, но дали сме могли да помогнем и реагираме още докато проблемът е бил в зародиш? Тъжната истина е, че ние не познаваме света на децата, неговите правила и норми. Учителите нямат специализирана психологическа подготовка за работа с деца, те преподават определени научни дисциплини, но никой не ги е обучавал как да разпознават дезадаптивното поведение на децата и как да се справят с него. Ето затова е важен проектът! Той дава възможност на учителите да разберат мотивите в постъките на децата, дава насоки за успешна превенция на тормоза между тях. Дава отговор за двата най-мъчителни въпроса: ЗАЩО се случва да има тормозени деца и КАК да предотвратяваме това.

Когато се запознах с материалите, предоставени ни по време на първото обучение по проекта, си дадох сметка на колко заблуди и митове „робуваме” и колко много трябва самите ние – възрастните – да променим в своето мислене и отношение към проблема на детското насилие и тормоза между децата. В това отношение проектът помага да се разчупят определени стереотипи на мислене, като тези, че сблъсъците в училище са нещо нормално и учат децата да се справят с трудностите в живота; че само различните деца са подложени на по-системно насилие; че има деца, които си просят другите да се заяждат с тях; че само с наказания тормозът ще бъде предотвратен…Факт е обаче, че с подобно отношение не помагаме нито на децата, нито на себе си , а се превръщаме в безпомощни наблюдатели на застрашителното нарастване на насилието сред децата. Тук бих искала да припомня думите на американския психолог Хюсман, които трябва да ни накарат да се замислим много сериозно:„ Ранната агресивност, проявена в училище, има сериозни шансове да се превърне в жестока антисоциална агресия в младежките години. Тази агресивност може да се прояви в криминално поведение, физическа агресия, жестоко отношение към децата и всички хора.” Ето и затова проектът е важен – той показва явлението „тормоз” като процес – търси първопричините за появата му, за да може превенцията срещу него да бъде ефективна. И още нещо много важно – апелира към чувствителността на всички хора, защото именно в училище се оформя личността на детето и неконтролираната агресия би била разрушителна за цялото общество. В този смисъл проектът „Училище без насилие” е изключително социално и хуманно ангажиран.

Често учениците споделят много лични проблеми с нас – учителите, а ние можем да им помогнем с някой и друг съвет чисто интуитивно. Проектът помага да бъдем много по-подготвени за детските проблеми, да бъдем по-съобразителни, наблюдателни и чувствителни към техните преживявания. Той ни дава и насоки за работа с родителите, които понякога също се оказват неподготвени за трудните моменти в живота на децата си. Така работата по проекта е насочена към взаимодействие между всички ангажирани пряко и косвено с училището – учители, родители, местна власт, медии.

В процеса на обучението по проекта самите ние – учителите – постепенно преодолявахме собствените си страхове, неверие и скептицизъм. На събеседванията, с които започна обучението, се чуха много тежки истини, като например: ”Нямам мотивация да се занимавам с караниците между децата, защото никой не ми плаща за това.” Или: „Имам си достатъчно проблеми вкъщи, само ми е до това да се занимавам и с проблемите на учениците си”. Да, колегите ми имат до голяма степен право да изказват подобни мнения. И макар финансовият стимул да е от значение, считам, че по – съществено е признанието, че учителите нямат психологическа подготовка за работа с децата. В споделянето на проблемите и трудностите се откриват и пътища за разрешаването им. И точно в това проектът е важен и нужен – той дава конструктивни насоки за работа с децата, като предизвиква активна действена позиция. Лично на мен много ми импонираше атмосферата, в която се провеждаха занятията: бяха разисквани конкретни казуси, даваха се изключително точни и неабстрактни методики за справяне с проявите на насилие и тормоз. Държа да кажа, че обучението ни трябва да продължи, като освен преподаватели бъдат включени и представители на училищните настоятелства.

За ефективността на обучението най-добре говорят проведените „работилници” с децата. Това, което ме изненада приятно, е, че те се включиха много активно в тях – бяха откровени, искрени и като че ли с облекчение споделяха за това, което им тежи в отношенията помежду им. Децата демонстрират своето силно развито чувство за справедливост. Работата в „работилниците” върна на потиснатита и подлаганите на тормоз деца личното достойнство, върна им самочувствието. Радващо е, че всички деца постепенно започнаха да се изслушват в дискусиите, да зачитат всяко мнение и да осъзнават, че в ситуациите на тормоз няма невинни. Те самите изтъкваха, че в случаите на насилие по-виновни са пасивните наблюдатели, отколкото насилникът. Правилата на поведение, които учениците ми създадоха, са напечатани и залепени на корицата на дневника на класа така, че и преподавателите да могат да ги четат. По този начин работата по проекта се популяризира. Учениците от класовете, които работят по проекта, направиха атрактивни плакати, на които записаха своите ценности, плавила за поведение и последици при неспазването им. Така и останалите деца в училише имат възможност да ги четат и да разговарят в своите класове по проблемита на тормоза.

В училището, в което преподавам, има традиция да се провежда Ден на отворените врати, на който родителите посещават учебните часове. Децата, на които съм класен ръководител, сами изявиха желание да направим поредната работилница по проекта „Училище без насилие” като открито занятие, в което родителите да бъдат не само наблюдатели, но и участници в събеседванията. Имаше шокирани, даже разплакани родители, които признаха, че не са си давали сметка досега колко трудно е да се оцелява в училише. Други родители се почувстваха засегнати от това, че техните представи за възпитание се разминават с принципите и ценностите на децата им. Всички имаха възможност да защитят позицията си и тук се очерта перспективата за срещи и дебати в по-разширен формат. Така няколко дена по-късно се проведе неформална среща, в която учстваха деца, родители, представители на Училищното настоятелство, както и на ръководството на училището. Не е достатъчно само да се постави проблемът на дневен ред, но преди всичко да се търсят начини за ефективна превенция на тормоза и насилието в училище. Така след събеседванията, разиграването на отделни казуси и самостоятелната работа по групи, бяха изработени общи ценности и правила. Най-важният извод, до който стигнаха участниците, е: по проблема „тормоз” трябва да се работи в общност. Защото превенцията е морален ангажимент на цялата общност – учителска, родителска, ученическа.

Проектът открива перспективата да се създаде ефикасна училищна политика срещу насилието и тормоза. Тя трябва да гарантира на всяко дете зачитане на неговите права и защита срещу физическо, социално, психологическо и морално посегателство. Искаме да изработим единна процедура в нашето училище за справяне в ситуация на тормоз. Но за постигане на тази задача е необходимо по-нататъшно обучение на преподавателите в училище – колкото повече колеги станат съпричастни на каузата „Училище без насилие”, толкова по-силна и организирана ще е общата воля да се справим с проблема, съдбовен за цялото ни общество.

 

Светла Кацарова

родител, преподавател по БЕЛ и

Председател на училищното настоятелство към 23 СОУ

София