A A A

Митове

Когато липсва достатъчна информация за определен проблем и когато трудно се справяме с него, се появяват митовете. Те ни помагат да запазим самоуважението си, измествайки проблема, но не ни помагат да се справим. Това се отнася и до насилието в училище. Ето част от най-характерните митове с които се сблъскахме:

„Момчетата са по-агресивни от момичетата.” Всички очакваме момчетата да са по-агресивни и по-жестоки от момичетата. Оказва се, че най-често грешим с подобни твърдения. Данните от изследванията разбиват представата, че момчетата по-често тормозят връстниците си. Това е вярно само за физически действия, докато с психическия тормоз (обидни думи, изолация, изнудвания) еднакво си служат и момичета, и момчета. Английският психолог Роланд уточнява, че при момчетата тормозът е свързан с борбата за надмощие и власт, докато при момичетата източник на агресивни действия най-често са отношенията на привързаност.

„Сблъсъците в училище са нещо нормално - те учат децата да се справят.” Такива изказвания (особено за момчетата) никак не са редки, защото много родители все още свързват възмъжаването с умението да се биеш и бъркат настойчивостта с агресията. Истината е съвсем друга и за съжаление доста страшна: много лонгитудни (проследяващи във времето) изследвания, проведени през 70-те и 80-те години на ХХ в., показват, че има трайна устойчивост на агресивното поведение с увеличаването на възрастта. Още по-лошо - то най-често е стабилно във времето и не зависи от ситуацията, тоест с възрастта много по-трудно се коригира, независимо какви усилия влагаме за това. За момчетата, които в училище са били насилници, има пет пъти по-големи изгледи да извършат престъпление преди 30-годишна възраст. Американският психолог Хюсман обобщава своето 22-годишно изследване върху детската агресия по следния начин: „Ранната агресивност, проявявана в училище, има сериозни шансове да се превърне в жестока антисоциална агресия в младежките години. Тази агресивност може да се прояви в криминално поведение, физическа агресия, жестоко отношение към децата и всички хора.” Ето как шаблоните в мисленето ни създават престъпници.

„Само децата, които са различни и особени според другите, са подложени на по- системно насилие.” Всъщност всяко дете се отличава с нещо и всяко може да се окаже в ролята на жертва. Тормозът се случва тогава, когато някой се самоутвърждава за сметка на унижението на друг. Английският психолог Роланд подчертава, че основна причина за тормоза не е различието, а фактът, че тормозеното дете не се вписва по един или друг начин в груповите норми, наложени от насилниците.

„Има деца, които просто си просят да се заяждат с тях. Тях ще ги тормозят винаги, независимо къде ще попаднат.” Това твърдение най-често оправдава бездействието на възрастните и създава най-лошия пример за подражание. Насилието е дисбаланс на властта оказвана от родителите и неясно поставени граници, които детето не може да компенсира само. То процъфтява в класове, където учителите се оправдават с факта, че някои деца са различни и другите трудно ги приемат, а тук няма какво да се направи. Както подчертава Ригби, това не нищо друго, освен проява на ксенофобия.

„Насилието се спира лесно, достатъчно е да отстраним насилниците и да помагаме на жертвите.” Щеше да хубаво, ако беше истина. Основната причина е, че освен насилници и жертви са включени още и съмишленици на насилника, свидетели, деца, опитващи се да помогнат. Всички те са засегнати от случващото се и всички са травмирани по един или друг начин. Ако не премахнем причината за насилието, ситуацията ще роди нови насилници. Изследванията на Лейн посочват, че изразеността и продължителността на изблиците на насилие в едно училище на първо място зависят от позицията на училищната администрация.

„Агресивните деца имат много положителни качества, които трябва да се насочат в положителна посока, например към спорта.” Много широко разпространен мит. Постоянно чуваме, че ще се справим с детската агресия, ако въведем повече спорт в училище. Спортът е важен за здравето и развитието на децата, но далеч не решава проблема. Изследванията на Бейрън и Ричардсън доказват, че основните психологически особености, провокиращи агресия, са недостатъчно развит интелект и умения за общуване, снижен самоконтрол, неадекватна самооценка, нарушени отношения с връстниците. Такива деца погрешно възприемат поведението на другите като враждебно, приписват им враждебни намерения и отговарят по неадекватен за ситуацията начин. Справянето с този тип поведение изисква широк синергичен подход, насочен най-вече към развитие на социалните умения на децата.

„За да се справим с агресията в училище, трябва да засилим санкциите.” Най-неадекватната реакция е да се опитваме да изкореним насилието с насилие. Наказанията не решават проблема и не премахват причините. Ние наказваме насилника за това, че не сме го научили да се справя. Така потвърждаваме нагласите на тези деца, че другите са враждебни спрямо тях.