Факти
Още първите сериозни изследвания показват, че в училище има форми на насилие, които са особено тежки и продължителни. Именно последиците от тях привличат толкова силно общественото внимание. На български ги наричаме тормоз (понякога е използван и терминът грубиянство), тъй като думата тормоз от естествения език най-много се доближава до съдържанието, което се влага в научното понятие.
За последните 25–30 години по света има публикувани над 1000 сериозни изследвания върху тормоза. Оказва се, че това е повсеместен проблем. От тези изследвания научаваме следното:
• Средно всяко пето дете е било жертва на тормоз, а всеки седми е тормозел съучениците си под някаква форма.
• Близо 2% от децата са били подложени на тормоз в продължение на много години и се смята, че това е една от сериозните причини за самоубийствата в училищна възраст.
• Случаи на тормоз се срещат както в детската градина, така и в горния курс.
• Тормозът често остава скрит поради нежеланието на децата да споделят, защото не очакват съществена помощ от възрастните – у нас едва 23% споделят с учителите за такива случаи.
• Учителите най-често не реагират, защото не разпознават добре тормоза и не знаят как да се справят с него.
• Честотата на физическия тормоз нараства до 5-6 клас и след това намалява.
• Честотата на вербалния тормоз и социалната изолация нараства с възрастта и достига своя максимум в юношеска възраст.
• С възрастта връстниците все по-малко съчувстват на жертвите на тормоза.
• Големината на класа не влияе особено на честотата на тормоза.
• За възникването на ситуация на тормоз в класа е достатъчно дори само едно от децата да е склонно да се самоутвърждава за сметка на другите.
• В ролята на оказващи системен тормоз често се озовават и учители, особено в горна училищна възраст.
• Все повече нараства дела на т.н. „кибер тормоз”, т.е. с използването на мобилни телефони, през Интернет и пр. Около 15% от учащите, са били жертви на тормоз по мобилен телефон и повечето от тях са свързани с изпращане на SMS-и. 14.5 % от момчетата и 12.2% от момичетата признават, че са снимали други ученици в съблекалните веднъж или повече от един път.
Нашите пилотни изследвания в началото на проекта (през юни и ноември 2007) година потвърдиха същите факти. Дори се оказа, че за българските деца, чувствителността по отношение случаите на тормоз е снижена – т.е. много от поведенията, които реално са насилие или тормоз те не ги разпознаваха като такива. В хода на работата в клас, децата бяха дори изненадани, че неща, които за тях са ежедневие в училище (бутането по коридорите, неприличните подмятания, обидите и пр.) също са актове на насилие. Учителите също бяха изненадани и дори притеснени по време на обученията, от факта, че те самите не познават добре проблема с насилието, не винаги разпознават тормоза и повечето имат консервативни възгледи за начините на справяне с него. Промяната на тези нагласи се оказа най-трудното в работата ни с колегите.
Този проблем най-добре е обобщил в следната таблица, американския психолог Barry Weinhold (цитиран по проф. П.Калчев):
За последните 25–30 години по света има публикувани над 1000 сериозни изследвания върху тормоза. Оказва се, че това е повсеместен проблем. От тези изследвания научаваме следното:
• Средно всяко пето дете е било жертва на тормоз, а всеки седми е тормозел съучениците си под някаква форма.
• Близо 2% от децата са били подложени на тормоз в продължение на много години и се смята, че това е една от сериозните причини за самоубийствата в училищна възраст.
• Случаи на тормоз се срещат както в детската градина, така и в горния курс.
• Тормозът често остава скрит поради нежеланието на децата да споделят, защото не очакват съществена помощ от възрастните – у нас едва 23% споделят с учителите за такива случаи.
• Учителите най-често не реагират, защото не разпознават добре тормоза и не знаят как да се справят с него.
• Честотата на физическия тормоз нараства до 5-6 клас и след това намалява.
• Честотата на вербалния тормоз и социалната изолация нараства с възрастта и достига своя максимум в юношеска възраст.
• С възрастта връстниците все по-малко съчувстват на жертвите на тормоза.
• Големината на класа не влияе особено на честотата на тормоза.
• За възникването на ситуация на тормоз в класа е достатъчно дори само едно от децата да е склонно да се самоутвърждава за сметка на другите.
• В ролята на оказващи системен тормоз често се озовават и учители, особено в горна училищна възраст.
• Все повече нараства дела на т.н. „кибер тормоз”, т.е. с използването на мобилни телефони, през Интернет и пр. Около 15% от учащите, са били жертви на тормоз по мобилен телефон и повечето от тях са свързани с изпращане на SMS-и. 14.5 % от момчетата и 12.2% от момичетата признават, че са снимали други ученици в съблекалните веднъж или повече от един път.
Нашите пилотни изследвания в началото на проекта (през юни и ноември 2007) година потвърдиха същите факти. Дори се оказа, че за българските деца, чувствителността по отношение случаите на тормоз е снижена – т.е. много от поведенията, които реално са насилие или тормоз те не ги разпознаваха като такива. В хода на работата в клас, децата бяха дори изненадани, че неща, които за тях са ежедневие в училище (бутането по коридорите, неприличните подмятания, обидите и пр.) също са актове на насилие. Учителите също бяха изненадани и дори притеснени по време на обученията, от факта, че те самите не познават добре проблема с насилието, не винаги разпознават тормоза и повечето имат консервативни възгледи за начините на справяне с него. Промяната на тези нагласи се оказа най-трудното в работата ни с колегите.
Този проблем най-добре е обобщил в следната таблица, американския психолог Barry Weinhold (цитиран по проф. П.Калчев):