Програми за превенция
Всички изследователи подчертават, че и насилниците, и тормозените са изложени на риск. Насилието в училище е явление със сериозни размери и оставя дълготрайни последици върху психическото здраве и поведението както на децата, които търпят насилие, така и на онези, които го извършват. Поради това в много страни по света са разработени различни програми за превенция, чиято цел е не само да се намалят честотата и силата на насилието, но и да се установят размерите на това явление. Програмите имат редица сходни черти:
• повишаване чувствителността към проявите на насилие и тормоз
• обучения на учителите за причините и ефектите от насилието и тормоза;
• включване на общността – родители, местна власт, медии и пр.;
• засилване на присъствието на възрастни на местата, където най-често се извършва тормоз;
• стимулиране на учениците да търсят помощ, когато са тормозени;
• предварително установен план за действие в случай на насилие.
Разликите са предимно в начина на реагиране при тормоз. Някои програми предвиждат създаване на правила и санкции, когато правилата не се спазват. Други се базират на подходи, основани на принципите на „учене от последиците”, или т.н. подход без обвиняване (въведен от Рудолф Драйкус). Изследванията на най-изтъкнатите психолози в борбата с насилието между деца Кен Ригби и Дан Олвеус показват, че:
• добре планирана интервенция намалява случаите на насилие в училище (средно с 15%);
• регулярното, анонимно допитване за случаи на тормоз в училище е добра обратна връзка за ефективността на програмата;
• най-добрият подход е децата сами да разработят свои правила за поведение;
• ефектът е по-голям, ако програмата се провежда организирано и методично в цялото училище, и то в продължение на години;
• най-висока е ефективността на програмата сред децата в основното училище;
• без планирана и системна интервенция има вероятност не просто нещата да не се случат, но и положението да се влоши;
• при програми, които се основават на принципите на „учене от последствията”, има по-добър ефект, отколкото ако се използват наказания, макар че самият Ригби застъпва програми, които са комбинация от двата подхода.
За нас от особено значение беше опитът на една близка до нас страна, както по разположение, така и по население – Република Хърватска, наскоро излязла от братоубийствената сръбско-хърватска война (1991-1995 г.), с много етнически проблеми, междуетнически вражди и изблици на насилие. Именно там, с решаващата помощ на УНИЦЕФ, през 2003 г. стартира подобен проект, наречен „За сигурна и подкрепяща училищна среда”. Този модел се оказва изключително ефективен – за по-малко от три години обхваща над 200 училища, а проявите на тормоз само през първата година намаляват с 18%. А няколко години по-късно, той се разпространява и в Сърбия.
• повишаване чувствителността към проявите на насилие и тормоз
• обучения на учителите за причините и ефектите от насилието и тормоза;
• включване на общността – родители, местна власт, медии и пр.;
• засилване на присъствието на възрастни на местата, където най-често се извършва тормоз;
• стимулиране на учениците да търсят помощ, когато са тормозени;
• предварително установен план за действие в случай на насилие.
Разликите са предимно в начина на реагиране при тормоз. Някои програми предвиждат създаване на правила и санкции, когато правилата не се спазват. Други се базират на подходи, основани на принципите на „учене от последиците”, или т.н. подход без обвиняване (въведен от Рудолф Драйкус). Изследванията на най-изтъкнатите психолози в борбата с насилието между деца Кен Ригби и Дан Олвеус показват, че:
• добре планирана интервенция намалява случаите на насилие в училище (средно с 15%);
• регулярното, анонимно допитване за случаи на тормоз в училище е добра обратна връзка за ефективността на програмата;
• най-добрият подход е децата сами да разработят свои правила за поведение;
• ефектът е по-голям, ако програмата се провежда организирано и методично в цялото училище, и то в продължение на години;
• най-висока е ефективността на програмата сред децата в основното училище;
• без планирана и системна интервенция има вероятност не просто нещата да не се случат, но и положението да се влоши;
• при програми, които се основават на принципите на „учене от последствията”, има по-добър ефект, отколкото ако се използват наказания, макар че самият Ригби застъпва програми, които са комбинация от двата подхода.
За нас от особено значение беше опитът на една близка до нас страна, както по разположение, така и по население – Република Хърватска, наскоро излязла от братоубийствената сръбско-хърватска война (1991-1995 г.), с много етнически проблеми, междуетнически вражди и изблици на насилие. Именно там, с решаващата помощ на УНИЦЕФ, през 2003 г. стартира подобен проект, наречен „За сигурна и подкрепяща училищна среда”. Този модел се оказва изключително ефективен – за по-малко от три години обхваща над 200 училища, а проявите на тормоз само през първата година намаляват с 18%. А няколко години по-късно, той се разпространява и в Сърбия.