Основи на проекта
Всички ние, условно наречени възрастни, като че ли приемаме за нормални проявите на детската агресия. „Те са буйни, невъзпитани, какво можем да направим ние? Нямаме право да ги удряме, наказанията са неефективни, а родителите най-често не им обръщат внимание.” Това бяха думите на една учителка в столично училище, когато я попитахме защо наблюдава пасивно случващото се в коридорите през междучасието. В тона й имаше по-скоро умора и безпомощност, отколкото тревога и притеснение. Беше „вдигнала ръце” и гледаше колкото се може по-бързо да си „изкара часовете” в тази малка лудница.
Сигурно не бива да й се сърдим – в ситуацията, в която бе поставена, тя едва ли би могла да бъде нещо друго, освен пасивен наблюдател. У нас никой не учи бъдещите учители как да разпознават дезадаптивното поведение и как да се справят с него. Светът, в който живеем, се усложнява от година на година, а методите ни за справяне са си останали почти от времето на Коменски. В същото време в групите на децата и юношите около нас съществува един друг свят, със своите норми и правила, който родителите и учителите почти не познават. Не напразно социалните психолози говорят за отделна субкултура, в която има сложна йерархия на взаимоотношенията, има звезди и отхвърлени, има лидери и подкрепящи, но често има и насилници и жертви.
Знаете ли, че една от най-често срещаните теми в юношеските форуми в интернет е темата за самозащитата. Ето един такъв коментар, на който попаднахме скоро (запазили сме автентичния правопис):
Знаете училищните боеве са пълна селяния... който как може така хвърчи..рита..бие... Ти в същото време незнаеш от къде може да те изненада: Дали ше те ритне или с лакет ш те удари или па песник щи удари... Много кофти работа.. Понеже не съм навътре в нещата ще ми кажете ли кой е наи-ефективния спорт..да развиваш рефлекси и в същото време добри и стегнати удари за да оцелееш.
Звучи страшно, нали? Как стигнахме дотам децата ни да отиват в училище с надеждата „да оцелеят”? Сигурно има на какво друго да ги научим (освен бойните техники), за да се справят, а училището да се превърне в по-добро и безопасно място за всички нас – учители и ученици?
Често казваме, че „времената са такива”, че „днешните деца са по-буйни и невъзпитани”, а агресията в обществото ни се увеличава. Оказва се обаче, че това по-скоро е оправдание на неумението ни да се справим. Едно изследване, проведено от Дружеството на психолозите в България и „Агенция Еврика” през декември 2006г., показа, че конфликтите в училище не са се променили особено през последните 18 години. (За сравнение беше използвано аналогично изследване, проведено през 1988 г.) Те имат почти същия характер, брой, типология и причини за възникване. Различното е, че конфликтите между децата в училище са станали по-дълбоки и хронични, т.е. по-рядко се разрешават с преговори и все повече се задълбочават. Оказва се, че в усложнения свят децата ни не притежават адекватните начини да се справят, а ние, възрастните, не ги учим на това, защото ние самите най-често не знаем как. Така се затваря един порочен кръг – социалната среда се променя, децата ни не получават необходимите умения за справяне, агресивността и дезадаптивността нарастват, а това от своя страна променя средата, като я прави още по-агресивна. В резултат на това само през последната година станахме свидетели на ужасяващи престъпления, извършени от деца. Явно нещо трябва да се направи, и то веднага. Както в повечето случаи, най-доброто бе да се обърнем към чуждестранния опит, защото с много от проблемите, пред които ние сме изправени сега, са се сблъсквали и други общества. Инициативата за проучването и адаптирането на този опит дойде от страна на представителството на УНИЦЕФ за България, за което всички ние им дължим благодарност.
Сигурно не бива да й се сърдим – в ситуацията, в която бе поставена, тя едва ли би могла да бъде нещо друго, освен пасивен наблюдател. У нас никой не учи бъдещите учители как да разпознават дезадаптивното поведение и как да се справят с него. Светът, в който живеем, се усложнява от година на година, а методите ни за справяне са си останали почти от времето на Коменски. В същото време в групите на децата и юношите около нас съществува един друг свят, със своите норми и правила, който родителите и учителите почти не познават. Не напразно социалните психолози говорят за отделна субкултура, в която има сложна йерархия на взаимоотношенията, има звезди и отхвърлени, има лидери и подкрепящи, но често има и насилници и жертви.
Знаете ли, че една от най-често срещаните теми в юношеските форуми в интернет е темата за самозащитата. Ето един такъв коментар, на който попаднахме скоро (запазили сме автентичния правопис):
Знаете училищните боеве са пълна селяния... който как може така хвърчи..рита..бие... Ти в същото време незнаеш от къде може да те изненада: Дали ше те ритне или с лакет ш те удари или па песник щи удари... Много кофти работа.. Понеже не съм навътре в нещата ще ми кажете ли кой е наи-ефективния спорт..да развиваш рефлекси и в същото време добри и стегнати удари за да оцелееш.
Звучи страшно, нали? Как стигнахме дотам децата ни да отиват в училище с надеждата „да оцелеят”? Сигурно има на какво друго да ги научим (освен бойните техники), за да се справят, а училището да се превърне в по-добро и безопасно място за всички нас – учители и ученици?
Често казваме, че „времената са такива”, че „днешните деца са по-буйни и невъзпитани”, а агресията в обществото ни се увеличава. Оказва се обаче, че това по-скоро е оправдание на неумението ни да се справим. Едно изследване, проведено от Дружеството на психолозите в България и „Агенция Еврика” през декември 2006г., показа, че конфликтите в училище не са се променили особено през последните 18 години. (За сравнение беше използвано аналогично изследване, проведено през 1988 г.) Те имат почти същия характер, брой, типология и причини за възникване. Различното е, че конфликтите между децата в училище са станали по-дълбоки и хронични, т.е. по-рядко се разрешават с преговори и все повече се задълбочават. Оказва се, че в усложнения свят децата ни не притежават адекватните начини да се справят, а ние, възрастните, не ги учим на това, защото ние самите най-често не знаем как. Така се затваря един порочен кръг – социалната среда се променя, децата ни не получават необходимите умения за справяне, агресивността и дезадаптивността нарастват, а това от своя страна променя средата, като я прави още по-агресивна. В резултат на това само през последната година станахме свидетели на ужасяващи престъпления, извършени от деца. Явно нещо трябва да се направи, и то веднага. Както в повечето случаи, най-доброто бе да се обърнем към чуждестранния опит, защото с много от проблемите, пред които ние сме изправени сега, са се сблъсквали и други общества. Инициативата за проучването и адаптирането на този опит дойде от страна на представителството на УНИЦЕФ за България, за което всички ние им дължим благодарност.
