Агресиите
На детето, склонно към насилие, не му е необходимо наказание (особено това, което го унижава), а състрадание, за да може то само да развие състрадание спрямо другите. Липсата на състрадателност, както ще видим по-нататък, е една от основните причини да се развива насилническо поведение.
Ако проследим развитието на децата, оказващи тормоз над другите, ще видим, че до края на пубертета 60% от тях са осъдени за нарушения или престъпления, а 40% са рецидивисти. Тази информация е особено важна, защото подчертава значението на превенцията на насилието между връстници – нещо, което трябва да започне колкото се може по-рано.
Децата, склонни към насилие, са агресивни в поведението си и към възрастните. Ние рядко се учудваме, когато открием кои деца тормозят връстниците си. Те обикновено са израснали в семейства без много състрадание и топлина, особено в ранното детство. Това не означава, че са изоставени или занемарени. Те може да бъдат деца, за които се грижат добре – според външни критерии (храна, грижа за здравето и материална обезпеченост). Техните родители обаче повече се грижат за физическите им нужди, и по-малко за вътрешните им потребности и чувства. Това обикновено са отстъпчиви и студени родители. Те не поставят граници, не са взискателни, толерират агресивното поведение, непоследователни са при налагане на наказанията (по-често физически, а с това и агресивни), реагират остро, когато изгубят търпение и когато децата им преминат неясно поставените граници.
С такива деца трябва да се работи върху контрола на собствената им импулсивност, развиване на емпатия и съчувствие, а това е невъзможно без съчувствие към самите тях. Трябва да им се поставят ясни и справедливи граници и да се учат, че ако спазват тези граници, светът е сигурно и приятелско място. Разбира се, работата с деца, които насилват, включва и работа с техните родители.
Както вече споменахме, има и една група деца, които са едновременно и насилници, и жертви. Обикновено такива деца са насилвани от някои “по-силни” връстници и си отмъщават, като насилват някой по-слаб от тях. Те са най-рискови по отношение на бъдещото си развитие и израстване, защото търпят последиците и на единия, и на другия профил. Както и децата жертви, те са с ниско самоуважение и са по-слабо приети от връстниците си. От друга страна обаче, подобно на децата насилници те имат съзнанието, че не могат да контролират поведението си. Освен всички изброени качества, те са и по-лоши ученици. Тези деца са особено рискови, най-често са склонни да стигнат до крайност (дори убийство) и с тях трябва да се работи за развитие на всички онези социални умения, в които обучаваме и жертвите, и насилниците.
Изследванията показват (Олвеус, 1998), че кой ще бъде насилник и жертва не се определя от социално-икономическите условия на семейството (приходи, образование на родителите, битови условия), нито от големината на училището или мястото, където то се намира. Установено е също така, че в групите връстници, които са склонни да тормозят другите, отслабват задръжките на всеки поотделно, защото в групата се намалява личната отговорност. Съществува и нагласата за копиране на чуждите модели на поведението, включително и насилническото.
Медиите също влияят на склонността към тормоз над други. Насилието, показвано и описано в медиите (и не само във филмите), моделира агресивно поведение и което е още по-важно – намалява състраданието и чувствителността към жертвите. Същото се отнася и до компютърните игри, демонстриращи насилие.
Ако проследим развитието на децата, оказващи тормоз над другите, ще видим, че до края на пубертета 60% от тях са осъдени за нарушения или престъпления, а 40% са рецидивисти. Тази информация е особено важна, защото подчертава значението на превенцията на насилието между връстници – нещо, което трябва да започне колкото се може по-рано.
Децата, склонни към насилие, са агресивни в поведението си и към възрастните. Ние рядко се учудваме, когато открием кои деца тормозят връстниците си. Те обикновено са израснали в семейства без много състрадание и топлина, особено в ранното детство. Това не означава, че са изоставени или занемарени. Те може да бъдат деца, за които се грижат добре – според външни критерии (храна, грижа за здравето и материална обезпеченост). Техните родители обаче повече се грижат за физическите им нужди, и по-малко за вътрешните им потребности и чувства. Това обикновено са отстъпчиви и студени родители. Те не поставят граници, не са взискателни, толерират агресивното поведение, непоследователни са при налагане на наказанията (по-често физически, а с това и агресивни), реагират остро, когато изгубят търпение и когато децата им преминат неясно поставените граници.
С такива деца трябва да се работи върху контрола на собствената им импулсивност, развиване на емпатия и съчувствие, а това е невъзможно без съчувствие към самите тях. Трябва да им се поставят ясни и справедливи граници и да се учат, че ако спазват тези граници, светът е сигурно и приятелско място. Разбира се, работата с деца, които насилват, включва и работа с техните родители.
Както вече споменахме, има и една група деца, които са едновременно и насилници, и жертви. Обикновено такива деца са насилвани от някои “по-силни” връстници и си отмъщават, като насилват някой по-слаб от тях. Те са най-рискови по отношение на бъдещото си развитие и израстване, защото търпят последиците и на единия, и на другия профил. Както и децата жертви, те са с ниско самоуважение и са по-слабо приети от връстниците си. От друга страна обаче, подобно на децата насилници те имат съзнанието, че не могат да контролират поведението си. Освен всички изброени качества, те са и по-лоши ученици. Тези деца са особено рискови, най-често са склонни да стигнат до крайност (дори убийство) и с тях трябва да се работи за развитие на всички онези социални умения, в които обучаваме и жертвите, и насилниците.
Изследванията показват (Олвеус, 1998), че кой ще бъде насилник и жертва не се определя от социално-икономическите условия на семейството (приходи, образование на родителите, битови условия), нито от големината на училището или мястото, където то се намира. Установено е също така, че в групите връстници, които са склонни да тормозят другите, отслабват задръжките на всеки поотделно, защото в групата се намалява личната отговорност. Съществува и нагласата за копиране на чуждите модели на поведението, включително и насилническото.
Медиите също влияят на склонността към тормоз над други. Насилието, показвано и описано в медиите (и не само във филмите), моделира агресивно поведение и което е още по-важно – намалява състраданието и чувствителността към жертвите. Същото се отнася и до компютърните игри, демонстриращи насилие.