Пламен Димитров е роден на 29 август 1958 г. в София. Той е доктор на психологическите науки. Президент на УС на Дружеството на психолозите в България www.psychology-bg.org , член на Мрежата за организационно развитие и Института по организационно развитие, САЩ; член на УС на Българската асоциация по приложна психология и неин съосновател. С множество специализации в престижни университети и организации в Холандия, Великобритания, САЩ, Чехия и Унгария. Професионален консултант по организационно развитие и подбор на висши управленски кадри. Бил е директор по организационно развитие и мониторинг на програмата "Демократична мрежа".

Дни наред от Дружеството на психолозите в България се обаждат на 750 имащи право да гласуват граждани от цялата страна, като започват разговора с един въпрос: "Добър ден, по случаен начин попадаме на Вас, бихте ли ни казали възрастта си. След което ще Ви зададем въпроси за предстоящите избори". Когато описали всички отговори, психолозите получили три групи. Първоначално те не предполагали, че ще се оформят групи сред самите негласуващи, очаквали да има отделни фрази от това говорене за участие в изборите.

Проучването на Дружеството на психолозите в България започва с хипотезата: "Не е ли днешната политическа апатия на българския гласоподавател само един от симптомите на една по-тежка психосоциална картина - синдромът на дисфункционалната капсулация, водещ до трайно отчуждение на индивида от обществените дела и "общото благо", дехуманизация на обществените отношения и разстройство на социалната потентност на личността за автентична принадлежност към солидарна общност?"

Какво стои обаче зад този въпрос? Това е диагноза ли е, обвинение или информация, която може да послужи на политици, общественици или пък на самите избиратели, за да разберат какво кара хората да се отказват от правото си на глас?

Това е анализ на резултатите от един малък, нискобюджетен пилотен експеримент с ограничена извадка от участници, проведен на два етапа - първият, преди началото на предизборната кампания през юли и август, и вторият - по време на самата кампания през септември и октомври.

През първия етап преди започването на самата кампания 267 човека от цялата страна заявиха при нашите напълно случайни телефонни разговори с общо 750 имащи право да гласуват граждани, че не следят политическия живот в страната, не се интересуват от политиката в населеното място, в което живеят, и няма да гласуват на предстоящите местни избори. Разговаряхме двукратно по телефона със 160 от тях за това какво стои зад това тяхно решение. По-късно, когато самата кампания навлезе в своята активна фаза, разговаряхме със 101 от тях за трети път.

Как обясняват негласуващите решението си? Каква е историята на негласуването?

Българският гласоподавател изнамира различни "рационални" обяснения за политическата си апатия. Най-популярно изглежда е това за нарастващото недоверие на избирателя към институциите, играчите и процесите в политическата система от парламентарните избори през 2001 г. насам. Но потенциални гласоподаватели (особено по - младите) считат активната заинтересованост от политическия живот в общините, в които живеят, за недостатъчно вълнуващо и привлекателно занимание само по себе си. За други няма "тръпка" в гласуването, защото крайните последиците от подобно участие са неясни и неконтролируеми при съществуващата партокрация. Има и такива, които са дълбоко убедени, че да не участваш е единственият начин да си "спестиш" ред други неприятни преживявания (спорове, конфликти, усилия и разочарования) или дори да бойкотираш аморалната политическа класа и нейните местни играчи. В този момент, когато кампанията все още тече, интервюираните повторно от нас "апатични" избиратели продължават да заявяват, че не се интересуват от нея и от самите избори на 26 октомври. А ние вече се питаме дали пък политическата апатия преди тези местни избори наистина е безобидна и рационална Може би е признак на една дисфункционална и самозащитна проява на гражданската анемия, обхванала редица общности в днешната политическа ситуация?

Какво имате предвид под "дисфункционална проява", говорите за "синдрома на дисфункционална капсулация" - звучи като подозрение в обществено заболяване?

Ще дам един пример - едно семейство може да е дисфункционално и функционално. Здравото семейство е функционално - то се справя с основните си задачи - да поддържа членовете си, да възпитава тези членове, да ги създава и да ги изгражда. Решава първичните задачи, но и тези - да има комфорт, да има комуникация между членовете. Дисфункционално става тогава, когато членовете на семейството се вперят в това например да се занимават с кариерата на един от членовете и в борбата на това кой от двамата е по-известен, по-богат. Затова такива семейства с ресурси, с възможности стават дисфункционални. Тогава стват много разводи и тогава казваме "несходство в характерите"

Може ли това да е причина за негласуването - "несходство в характерите" между политици и избиратели?

Понякога е необходимо и здравословно да се капсулираш, да се затвориш и да запазиш целостта си. Обаче има случаи, в които това е дисфункционално, защото сега е моментът хората да излязат и да участват, за да стане ясно накъде ще тръгнем. А наблюдаваме усещането на анемичност - не аномия /безпътица/ - а за вътрешна умора, слабост, отдалеченост от възможността за действие. В изследванията за страните с "дълъг демократичен стаж" има много наблюдения за това, че пълноценни хора с изключително ясни политически убеждения въобще не си правят труда, защото са ангажирани, разсеяни и общо взето смятат, че малцинството на гласуващите е представително и не му го отричат. Това е начинът, по който може да се обясни в Съединените щати, че процентът на гласуващите не е чак толкова голям на гласуващите. Но никой не оспорва резултатите след това. Но това, което тук се случва е, че тази диспропорция между гласували и негласували не отразява такова обществено преживяване. Хората, които гласуват даже започват да възприемат гласуващите като непредставителни за цялото общество.

Какъв е смисълът, който влагат негласуващите в този си избор?

Освен, че е лесно да се изтласка осъзнаването на важността му, отказът от гласуване сам по себе си трудно се изследва масово и в дълбочина - както преди самите избори, така и след това. Изискват се много търпение и такт, за да разговаряш с неуловимото за социологически въпросници мълчаливо мнозинство от хора, които не упражняват това свое гражданско право. Ние например, не знаем, колко от хората, които ни казаха, че ще гласуват, всъщност са прикрили точно обратното намерение. Kрупните възложители на социологически проучвания се интересуват най-вече от разпределението на гласовете.

Що се отнася до онези, които трикратно ни потвърдиха, че съвсем сериозно не възнамеряват да гласуват, мога да кажа, че те могат да се групират в три групи според обясненията, които ни дадоха за политическата си апатия и отказа да участват в изборите наесен, който я съпътства.

По принцип хората отричат да са апатични. Ако излезе в разговор думата апатия от някой от нас, повечето от хората, които са я чули, казват "не, аз не съм апатичен, но няма да гласувам". Думата е много силна. Думата "апатия" значи, че нещо не е в ред с теб, че имаш емоционални проблеми. Това е отречена апатичност. Така се роди друго понятие - в момента става дума за анемия - особена слабост, при която хората се защитават като отричат, че всъщност са безчувствени и безразлични и нямат желание да направят нещо активно и да се преориентират, ако са загубили ориентация.

Какви са групите негласуващи?

Първата група - Типичен пример е онзи, интервюиран от нас, който казва "Господа, той и кандидатът не знае какво ще му разрешат да изпълни от това, което обещава сега, камо ли аз да гарантирам с моето гласуване, че ще е успешно". Много хора от тази група възприемат гласуването си не просто като израз на правата си, а като даване на доверие. И въпреки че твърдят, че не се интересуват от кампанията, знаят много за нея. Според тях инструменталността на собственото им участие в изборите е нищожно ниска. Те като зрели хора искат да определят поведението си на основата на принципа, че всяко социално действие трябва да е насочено към постигане на определен "ефект". В съответствие с тази позиция голяма част от тях (57 от 160 интервюирани преди началото на кампанията и 29 от 101- в хода на кампанията), потвърдиха, че няма да участват в местните избори, защото не считат участието си в изборите за инструментално и не виждат "рационални основания" за усилието си да следят събитията на политическата сцена и в частност - предизборните кампании. Според повечето "прагматици" (40 от 57 преди кампанията и 18 от 29 по време на кампанията) "моят глас така или иначе няма да е решаващ за крайния резултат". Преди началото на предизборната кампания 35 от 57 смятаха, че за да направят правилен избор в тези избори, гласоподавателите "ще трябва да положат сериозни усилия". По време на самата кампания 16 от 29 запазват тази интерпретация.

Обоснована е позицията им да "икономисат" тези значими усилия (разходи) и освободената енергия да се инвестира в други сфери. Апатичността и незаинтересоваността изглеждат напълно "разумни" от тази лична позиция, дори и след опитите ни да изтъкнем в интервюто значението на "ползите за обществото" на високата обща избирателна активност и политическата заинтересованост. Хората от тази група малко се влияят от етични аргументи, както и от аргументи за това, че политическата незаинтересованост и по-конкретно, неучастието в местните избори са отказ от ефективно изразяване на политическата им воля и защита на най-непосредствените им интереси в общината, към която принадлежат.

За втората група - "Това, че няма да гласувам си е лично моя работа". Тази подгрупа е изненадащо голяма - 36 от 160 интервюирани преди кампанията и 25 от 101 - по време на кампанията. Тези хора не отричат, че имат политически убеждения. Те казват: "Аз съм решил да не гласувам. Тези неща трябва човек да си ги решава сам. Затова стаичката е тъмна - това е таен процес." Тази група не е хомогенна. Една част от тях казват "колкото повече ме карат да гласувам за някого, толкова повече се убеждавам, че въобще не трябва да гласувам." Тези хора твърдят, че избягват да наблюдават политическия живот, защото той им изглежда в кампанийната си част - не като програми, като идеи - а в това, че се желае властта и позицията и се пропагандира кандидатът - това само по себе си за тях е нахлуване в тяхно пространство. Говорихме с няколко човека и те казват "бива-бива, ама във всички новини, във всеки вестник - едно и също, и вие все едни и същи изследвания правите. Аз мога сам да разбера, а вие харчите пари нахалост за тази кампания и за тези изследвния."

Напълно вероятно е така мотивираната политическата апатия да е лична самозащитна реакция на отказващите да гласуват, за които социалният опит и политическите възгледи, водещи до отказ от участие в изборите наесен, са си «лична работа» и не могат да бъдат открито обсъждани и манипулирани отвън.

Третата група се оказа най-голяма. Това е гупата на тези незаиинтересувани от политиката и отказващи да гласуват наесен, за които политиката у нас е свързана с неприятни преживявания, излишни конфликти във всекидневието им и допълнителни лични тревоги. Известно е, обаче, че българите не винаги избягват конфликтните дискусии и свързаните с тях повишени нива на тревожност. Следователно, би трябвало да има по-сериозна причина за тази защитна рационализация на политическата апатия.

Изглежда, богатството от неприятни преживявания породени от или асоциирани с активния интерес към ставащото в политическия живот у нас е мощен фактор за формирането на "вторично", избягващо по насочеността си минимизиране на политическите интереси и политическата активност. След като през юли и август 48 от 67-те в тази подгрупа възприемаха активното участие в политически дискусии и предизборни мероприятия в контекста на предстоящите местни избори като "излишно хабене на сили и нерви", можем да допуснем, че този тип политическа апатия се подхранва от вътрешните и външни затруднения на потенциалния гласоподавател да открие смисъла и източниците на позитивни преживявания в политическата си ангажираност. В хода на кампанията 38 от 46 споделят същото мнение. Още повече, че според 23-ма от 67-те в подгрупата преди кампанията, "няма как съществуващите притиворечия в българския политически живот да се предолеят с разумни дискусии". През септември всеки втори от 46-те мисли по същия начин. На ход е наивният реализъм на тази подгрупа политически апатични гласоподаватели "У нас е налице дефицит на морал и разум в политическия живот" (43 от 67-те са напълно съгласни с това мнение преди началото на кампанията). 36 от 46-те са на тази позиция в разгара на кампанията. Оттук до убеждението, че политическата апатия е "рационална", защото позволява да се освободим от публичната си тревожност и чувството за социална неадекватност и безпомощност в тези условия е съвсем близо.

Има хора, които никога не са гласували на нито едни избори - как ги описвате?

Трудно е да се състави обобщен психологически профил на отказващия се от правото си да гласува. Но по всичко личи, че става дума за богата палитра от рационално мотивирани, импулсивни и самозащитни поведения - от заучена безпомощност, социална дезадаптация и може би, ако говорим за описания във въпроса "хроничен отказ от избор" - за злокачествена тенденция към себепрепятстване, затваряне и известна социопатичност. Приканвам читателите ви, които не гласуват на предстоящите избори да ни изпратят историята на негласуването си.

Негласуващите не са група, но хипотетично са обединявани в група, какво щеше да се случи, ако функционираха като група?

Това е интересна хипотеза - дали те се разпознават помежду си. Това е една друга тема, която не се изследва достатъчно. Понеже в изборното поведение са заложени много неща, които гарантират прикриване на истинското действие - какво правим? Регистрираме се публично, влизаме, представяме се, взимаме си плик, отиваме при бюлетините - оттам нататък сме сами в ума си. Идеята на модела е черната стая, черната кутия - тайнството и невъзможността да се въздейства директно. Оттам нататък хората сключват договор на затваряне. Самият акт на гласуването е в капсула. Ако гласуваш в Интернет е едно или си част от мерене на пийпълметрия - е едно. Ако някъде са те черпили кюфтета и бира и си подписал декларация за кого ще гласуваш - представете си такава параноична ситуация - и ти в рамките на моралните рамки, в които живееш, че не може този, който те е черпил да го излъжеш, се оказва, че изборите са взети на друго място, а не в тъмната стаичка. Но едно е сигурно, колкото повече избираш, толкова по-вероятно е да формираш нежелание да говориш за това какво ти си правил в стаичката и какво другите са правили.

Кой гласува у нас - този, който счита, че иска да се запази настоящия си "стандарт на живот" или този, който иска промяна? Какви са мотивите на избирателя да отдели време за избори?

Гласуват тези, които се отъждествяват с реализацията на определени активни граждански проекции, позиции и осъзнати интереси, с представа и фантазия за "общо благо". От психосоциални позиции синдромът на придобитата гражданска анемия на пасивния електорат в страна като България може да се определи като показателен за ефекта на дефицитите в развитието на гражданския Аз. От друга страна, ако можехме да гласуваме по пощата или по Интернет, проблемът с времето, нужно за да се упражни това гражданско право щеше да стои съвсем различно.

Мислите ли, че ако кандидатите по-добре познаваха мотивите на хората да гласуват или да не гласуват, нямаше да отдават успеха си на личността на кандидата на партията си или на програмата?

Политиците следва да се интересуват от избирателите, дори когато избирателите не се интересуват от политиците. Разбира се, човешката природа е такава, че в действие винаги влизат пределени "атрибутивни модели на обяснение" - психологически успехът, в това число и успехът в борбата за власт - се приписва на "харизматичността", компетентността, собствените усилия и качества на даден кандидат. Провалът се обяснява съответно с неблагоприятната среда, мръсните трикове на политическите опоненти, глупостта или наивността на гласоподавателите, лошия шанс и всичко останало.

Какво стои зад социологическите цифри?

Ние си забранихме помежду си да говорим за хората, с които разговаряхме с проценти. Затова казваме "27 от 101 човека казаха следното", а не 25 %, например. Ние не обвиняваме социолозите, нека това да е ясно. Само че у нас подобни изследвания като нашето рядко се финансират. Дружеството само реши да направи това изследване и да го финансира, за да видим какво се случва. Социолозите изследват нагласи. Отделната личност има поведение, което се организира от конкретни нагласи, обществото няма нагласи. Хората в обществото имат нагласи, и самото сумиране на нагласите е спекулативно - и тук спорим със социолозите. Ние казваме: "Вие гледате вербални актове, които описват намерението, но има промени, деформиращи отговора". За да изследваш една нагласа, трябва да сложиш човек на "детектор на лъжата и сигурността" е 86 % в световен стандарт. Има разсейване на надеждността. Социолозите изследват само заявените нагласи.

Има ли политическа агресия - и от страна на избираните и от страна на не/избирателите? С какви понятия може да се опише това, което искат да кажат с гласа си избирателите и неизбиращите?

Да, влезте в който и да електронен форум и ще си отговорите моментално. Агресия има навсякъде където има фрустрация. Ние сме нация от фрустрирани жертви на собствените си опити да се справим с фрустрацията си и успяваме да сме нещастни в политиката без чужда помощ. Избранници, управляващи мълчаливото мнозинство на неизбиращите с болшинството от гласовете на избиращото малцинство.

Как ще коментирате избора на Арнолд Шварценегер в Калифорния?

Трудно ми е да коментирам, а и не ми е работа да съпоставям Калифорния и България. Да останем засега в България, дано Арни постегне Калифорния преди следващата вълна българи.

Когато говорят за избори интервюираните от Вас коментират ли кандидатите за кмет и кандидатите за общинската листа?

Когато хората ни отговаряха едни говорят за кмета, други - за общинската листа. Сега има смесени схеми. На някои от тях им харесва някой независим кандидат, но сто процента искат общинските да са от една или друга партия. Водещото е фигурата за кандидат. Има миксове. Тази партийната ориентация личи от ориентацията към листата.

Лидерстворто е ситуативно. Даже във високо йерархична система като една армейска система в никакъв случай при бойни условия само командирът не командва, често сапьорът излиза на преден план и всички чакат какво ще каже сапьорът. Защото той има тази ключова компетентност, позволяваща на групата да се справи със ситуацията.

Имат ли си сапьори в такъв смисъл политиците у нас?

Би трябвало оттук нататък да се мисли в една община какъв е екипът. Мисля, че при увеличаването на броя на кандидатурите по принцип силно се деформира вниманието към отделни личности. Защото човек не може да запомни толкова имена и изчезва възможността да се осъзнае човека в екип. Например, Шварценегер, за да допълни картината за колективната компетентност изброи кои ще му бъдат съветници по икономическите, по социалните въпроси. И тези фигури даваха допълващ авторитет, това са т.нар. помощни "Аз-ове". Ние все още не избираме екипи. Когато става дума за една местна администрация, може би е хубаво да се замисли човек.

Интервюто взе: Жана Петрова